Здравейте приятели ❤️❤️ Днес споделяме с вас първите откъси от страхотната книга "Сняг като Пепел" - 1ва част от новата поредица, с която съвсем скоро ще ви зарадваме ❤️❤️ Приятно четене 😊
1.
Мадър диша учестено, чертите му са обтегнати от напрежение, докато слуша собствените си думи – всичките му страхове и слабости, изложени на показ. Захапвам вътрешността на бузата си в опит да спра да го зяпам втренчено, докато той се ядосва на себе си и отново посича тревата. Не биваше да настоявам, но нещо дълбоко в мен винаги пулсира от нужда да кажа още, да научи още за едно кралство, което никога дори не съм виждала с очите си.
– Съжалявам – въздъхвам и потривам врата си. –Да започвам разговор на чувствителни теми, докато си въоръжен, не беше особено умно от моя страна.
Той свива рамене, но не изглежда особено убеден.
– Не, трябва да говорим за това.
– Кажи го на всички останали – сумтя. – Те просто хукват на мисии, от които се връщат окървавени, с думите: „Ще го намерим следващия път, а после ще намерим и другата половина, след което ще намерим съюзници, ще победим Пролет и ще спасим всички.“ Като че ли всичко е толкова лесно. Ако наистина е толкова лесно, защо тогава не говорим повече за това?
– Боли твърде много – казва Мадър. Толкова е просто.
Това ме кара да спра. Срещам очите му – дълъг, внимателен поглед.
– Един ден няма да боли.
Обещание, което ние, оцелелите, си даваме – преди да се отправим на мисии, всеки път, когато хората се връщат от тях наранени и окървавени, всеки път, когато нещата тръгнат на зле и ние се притискаме един в друг ужасени. Всичко ще бъде наред… някой ден.
***
2.
Когато другите са достатъчно далеч за да ни чуят, се отпускам на земята и обвивам ръце около него.
– Ти си най-любимият ми монарх в цялата история на монарсите! – мърморя, заровена в рамото му.
Ръцете му се увиват около мен, стисват ме веднъж, запращайки тръпки по цялото ми тяло, и аз осъзнавам... че се прегръщаме.
Скачам на крака и протягам ръка към него, сигурна, че лицето ми ще остане завинаги червено.
– Трябва да се връщаме.
Мадър хваща ръката ми, но докато аз тегля нагоре, той ме дърпа надолу, за да не си тръгна.
– Почакай.
Обръща се и рови за нещо из джоба си, а аз коленича до него с леко повдигнати вежди.
Когато се обръща отново, изражението му е тържествено, а кълбото от нерви в стомаха ми пораства още повече. В средата на дланта му има кръгло парче лапис лазули, един от редките камъни, които някога отдавна народът на Зима добиваше от Кларините.
***
3.
Зад мен платнището на шатрата се размърдва, разнася се лек шум, на който почти можеш да не обърнеш внимание, като съскането на въглените или шепота на вятъра. Напрягам мускули, настръхвам цялата. Но не трепвам, не реагирам, просто бодвам парче ряпа с вилицата си.
Едно дихание по-късно пръсти докосват шията ми – там, където би попаднало острието, ако човекът е наистина нападател. Потрепервам, но не от студа на полепналата по кожата ми мокра коса.
– Мъртва си – казва Мадър с лека насмешка.
Когато първоначално започнах да се уча да се бия, той се прокрадваше до мен в оръжейната или в тренировъчния двор, пристъпваше безшумно, дебнеше да ме докосне по шията и прошепваше тази шеговита заплаха. И, без значение колко пъти го правеше, винаги скачах с писъци, като че ли ме е издебнал самият Ангра. Сър, разбира се, не се намесваше да спре тази игра – просто каза, че трябва да обръщам повече внимание на света около себе си.
Поглеждам към Мадър и спирам да дъвча. Той се отпуска на възглавницата срещу мен с разтеглено в усмивка лице. Изсумтявам:
– Мъртва? Че аз те оставих да се промъкнеш до мен. Прекалено са ти разбълникали мозъка всички тези хвалби за бъдещия крал на Зима, Ваше Височество!
Мадър леко се намръщва при споменаването на титлата му.
– Все повтаряш, че си ме оставила да се промъкна. Нима те е страх, че не си толкова добра, за колкото те мислят останалите?
Преглъщам.
– Не се ли боим всички от това?
***
4.
Достатъчно е да затворя очи, да си запуша ушите и да блокирам света отвън, и мога ясно да видя кралския двор такъв, какъвто Дендера го описва. Представям си града, за който Сър ми е разказвал. Величественият бял палат на Януар се извисява над мен, неговите ширнали се градини – пълни с ледени фонтани. Толкова е студено, че за да преминат от сграда до сграда, на чужденците им се налага да се загръщат в няколко пласта кожи, но нашата зимянска кръв поддържа топлината ни дори в най-страховитото време. Навсякъде има сняг, постоянно, толкова много, че тревата отдолу е побеляла от липсата на слънце. Цяло кралство, обгърнато в кълбото на вечна зима.
На този етап обаче измислените спомени в главата ми неизменно рухват. Студът и снегът се разсейват в експлозии. Начеват писъците, обхващат дворцовия комплекс като вълна и ето че заедно с тълпите тичам през посивели улици, пълни с дим, а несекващата поредица взривове ни подкарват право в капана на Ангра. Точно това правят те – събират зимяните като овце, за да бъдат отведени към живот в робство и болка.
С изключение на нас. Първоначално двайсет и петима бегълци, които развалят съня на Ангра, сведени до седмина все още живи, заедно с бъдещия крал на Зима.
Без значение колко ужасно е положението ни, обаче, или колко отчаян се чувства Сър, той никога няма да гледа на мен като на ценна придобивка. За него аз винаги ще бъда онова твърде превъзбудено дете, което е имал лошия късмет да отгледа.
Очаквайте скоро цялата книга, която достига до вас благодарение на Екип FanHunters.
Молим преводът ни да не бъде разпространяван без наше позволение! 😊